Папи Ханс изгря на нашите екрани с „Кекс“ – евтина пародийна песен за секса с високобюджетно видео, пълно с красиви жени по трико. Оттам тръгна кариерата му на мижава имитация на Томи Кеш. През годините някак успя да избяга от този първоначален образ и да се превърне в “сериозен” музикант (смятайте колко е гладна публиката за българска музика), което е объркващо, защото песните му така и не станаха много по-съдържателни.
В интервю за Мон Дьо Ханс нескромно заявява следното: „За да оценяваш моето изкуство, трябва не само да си интелигентен, трябва и да си свободен човек.“ Такова гръмко потупване по собственото рамо не би отивало на никого, камо ли на автора на текстове* като „Да разчупим ледовете – хрус, хрус, хрус, хрус/ Ще ти взема плодовете – друс, друс, друс, друс„
Името на албума вероятно изглежда много дълбокомислено на хората, които дават по 80 лева за плоча на Папи Ханс, но на всеки нормален слушател, прехвърлил девети клас, „Цветовете на тъгата“ звучи като заглавие на третокачествена Wattpad творба, написана от тийнейджърка в междучасията.
Може би небрежно пльоснатите думи на обложката трябва да придадат автентичност? Или на някой са му се свидили пари за графичен дизайнер? Цветът на тъгата, както е видно от корицата на албума, е черно. Колко оригинално… Иначе една от най-смислените обложки от десетилетия насам е BRAT на Чарли ХСХ, където грозновато парче черен текст се мъдри върху зеленикав фон – подобна концепция явно може да бъде смислена, ако авторите й се напънат да вложат мисъл.
Музиката в албума е досущ като корицата – ужасна. Понасяме се във влакче на ужасите между банални пиано балади, пластмасови синтуейв ретро песни и псевдо-кънтри за милениъли с бради и ботуши.
Папи Ханс ни посреща с първия цвят на тъгата: „От страх да ме загубиш“ – балада във валсова стъпка, която звучи като отхвърлена от Евровизия 2006 (тогава пратихме Мариана Попова и Азис, но това е друга тема за друг разговор). Инфантилната песен разказва за ревнивата приятелка на Ханс, която лежи до него в леглото и му рови в телефона.
В следващата песен, „Знаеш името ми“, певецът се обляга на кънтри звученето. Папи Ханс символично посреща в дома си човек, спасявайки го от дъжда, и ни задава реторични въпроси. “Аз съм онзи, който ще напълни празната ръка”, заплашва автора на „Кекс“ в една от абсурдните строфи. Аутотюнът, особено в края на първия куплет, издъхва на някои места и този нетърсен ефект рязко контрастира с опита за искреност и естественост в парчето. Уви, единствената кралица на естрадното кънтри засега остава Роси Кирилова.**
След акустичната атмосфера в първите две песни, ни в клин, ни в ръкав ни връхлита пластмасовото звучене на „Не ми пука“ – най-слушаемото парче дотук. Описва тежка раздяла, но ползва езика на детската площадка: „не ми пука/изчезвай от тука“. Можеше да продължи с „който го вика, на себе си го вика“.
В четвъртата „Песен за нея“, отново се връща към акустичното звучене, но този път с фламенко влияния. Мелодията не е лоша, но от текста ми иде да потъна в земята от криндж. „Сълзите й навътре капят/Сега сме сами и като вълци спомените хапят“. Вълците се появяват отново накрая на албума, по-късно ще се върнем към тази тема.
Влакчето на ужасите продължава с „Работяга“. Тук посяга към синтуейв, напомняйки на The Weeknd от 2019… демоде, но аранжиментът не е лош, а солото в края е дори приятно. За съжаление, това не можем да кажем за текста: „Майстора от работа не бяга“, гордо декламира лирическият герой, след което чуваме пъхтене, приличащо повече на звуците в маймунските клетки на зоопарка. Работата, естествено, не е копаене в мините или бране на ягоди (как си представяте интелектуалец като него да върши такива глупости за простосмъртни?). Папи Ханс просто е готов да направи всичко само и само да запази жената до себе си. „Стискам, до себе си го искам“, заявява Ханс преди припева: озадачаващо намигване към хита на Луна от 1999, „Искам го – стискам го“?
„Колелото“ напомня на онази мъчителна епоха на поп музиката от 2012, когато хипстъри с бради, грозни шапки бомбе, карирани ризи и скъсани дънки свиреха на китари и потропваха и приплясваха – The Lumineers, Passenger, Imagine Dragons, някаква такава хава. След това имаме лигава пиано балада, която оставяме без коментар.
Финалните две парчета не успяват да спасят изданието. Предпоследната песен, „Паркинга“, би отивала на залязъл естраден певец с аудитория над 50. Такава музика звучи най-добре с кебапче в ръка на годишния празник на град Симитли. Завършекът на албума, „Малко разочарован“, е най-невзрачния момент: поредна скучновата пиано балада за разбито сърце
Думите „вълк“ и „боли“ се появяват по-често от необходимото и единствената емоционална реакция, която предизвикват, е смях. Нима трябва да приемем Папи Ханс като наранен вълк? Уви, изглежда, че лирическия герой в албума приема болката и самотата си напълно сериозно (авторът му също), което само прави нещата толкова по-абсурдни.
За човек, който нарича себе си „поет“, текстовете на Ханс са изключително слаби. Дори по неговите собствени критерии „Цветовете на тъгата“ не е добър албум. В интервю пред бТВ размишлява следното: „Какво прави посредственото изкуство? То ти казва – страдам, тъгувам, много ми е зле, обичам [те]. Какво прави доброто изкуство? То, примерно, казва „всеки път, когато ти видя четката за зъби, се разплаквам“ и ти си го дописваш в главата.“ Уви, в текстовете на албума страданието е описано до такава степен буквално, че става смешно. Нищо не е оставено на въображението на слушателя.
За пореден път Ханс пее за нещастни любови – изглежда, че не е способен да вкара разнообразие в темите. Откакто се обърна към музиката по-сериозно, единствената поза, която е способен да заеме, е на мекушавия здравеняк с разбито сърце и ни е поднесъл една и съща манджа девет пъти. Предпочитамe да слушамe двучасов запис на хъркане пред това да чуем този албум отново.*** Ако и вие не уважавате времето си, можете да поиздевателствате върху себе си тук:
Резултат от дрегера: 229 промила
*Преди някой да изреве „Това е старият Папи, той вече прави смислени текстове!“, въпросното интервю е от 2021, а цитираното парче Sex House е от 2022.
**Роси, ако четеш това, обичаме те!!!
***За тези от вас, които искат да чуят нещо такова, последният албум на Етел Каин, Perverts, е разкошен.